БОТЙОВАТА ЧЕТА

СЪЗДАВАНЕТО НА БОТЙОВАТА ЧЕТА

В поредица от пет части вестник "Атака" предлага на своите читатели спомените на един от четниците на великия български поет и националист Христо Ботйов. Димитър Тодоров - Димитрото е участник и свидетел на подвига на Ботйов и хората му. 

Остава жив и след години разказва събитията пред издателя Георги Караиванов, който ги публикува през 1938 г. Тъй като текстът е писан от Караиванов, разказът не е от първо лице, но предава автентичните спомени на Ботевия четник Димитрото.

Свободата на личността, правата на човека за независимост, които средновековният порядък бил оковал след прогласяването им от Великата френска революция, намерили отзвук и на Изток между народите, които пъшкали под тежкото турско робство.

В края на 18 век Турция почнала да запада. Това давало на поробените народи надежда за освобождение. Сърбите въстанали и с помощта на руска подкрепа извоювали своята политическа самостоятелност. Гърците пък, след победата на съединените флоти при Наварин, отхвърлили бремето на тежкото робство.

Турските жестокости над българите не преставали и това още повече засилвало у тях чувството за мъст.

Числото на недоволниците и родолюбците растяло
от ден на ден, а заедно с това - и надеждата за по-скорошното освобождение, вярата в което се подхранвала от освобождението на гърци и сърби. Между тия недоволници е бил и дядо Стоян Бурмата (Бурмов), чийто син дошъл с русите в България през време на Освободителната война (1877 г.) и след освобождението ни станал дори министър на Вътрешните работи и - ако паметта не изневерява - министър-председател при първото Народно събрание.

Друг един от съмишлениците на дядо Донко Трошкин бил и покойният владика Йосиф Соколски, основателя на габровския Соколски манастир.

Там, и по това време, дядо Донко туря, ведно с хората си, началото на бъдещата трескава дейност, чиято основна и най-висша цел била свободата на милата татковина. Началото, изобщо, на тая борческа дейност било турено най-напред в първата половина на ХIХ в. от някои български отечестволюбци - участници във въстанието на сърбите и гърците - които, след завръщането си по родните места, проповядвали идеята за освобождение. Тая идея намерила прием всред разпалените родолюбци. Велчо повдигнал Велчовата завера в Търново, дядо Иван Кулин въстанал в Западна България, ала делото им не успяло. 

По-късно Раковски създал тайния революционен комитет в Букурещ и проповядвал революцията. Заедно с идеята за освобождението се работило и за културното повдигане на народа. В градовете и селата почнали да се създават училища и читалища, пряката цел на които била да се събудят българите от робския сън.

В скоро време, малкото и глухо селце се пробудило за нов живот. Направена била черква и училище - така че първите два светилника за пробуждането на народната свяст били запалени. Оттам са заструили първите лъчи на великото слънце, осветяващо пътя към духовната и политическа свобода. Заселено само от българи, дирещи възможност и средства за по-свободно съществуване, с. Новата-махала станало, тъй да се каже, център, гнездо на освободителното движение в цялата габровска околност. Революционният неудържим плам с всеки нов ден все повече и повече се разгарял в гърдите на обречените в борба и смърт за свободата, калил е духовете им и е подготвил величието на българското тържество: края на робството, на мрака, на угнетението, на позора ... Видът само на някое заптие е възбуждал още по-силно родолюбивите им чувства и - омразата към потисниците.

От рано още там се зашушнало за политическа свобода на България, почнало да се пробужда съзнанието, че и ние сме имали някога царство - славно, независимо, силно! Още през 1856 г. новомахленчени се намирали във връзка с известния капитан дядо Никола, който често дохождал с другарите си в с. Новата-махала, гдето намерил горещи привърженици и можал да увеличи четата си. 

По-сетне, през 1862 г., идеята за въстание срещу турската тирания била напълно назряла както между хората на дядо Донко, така също и между жителите на цялото село. Там е било сборището на апостолите на готвещото се въстание. Там е бил определен сборният пункт на недоволните български родолюбци, чиито беззаветни души дълбоко са вярвали, че със своите кремъклии пушки ще съборят турската империя и ще съумеят да възстановят някогашното славно българско царство. 

Обаче, за голямо нещастие на вдъхновените отечестволюбци, всички техни планове били открити - въстанието било осуетено. Неколцина от главните дейци, между които са били и Начо Евтимов от с. Етъра, Тодор п. Койчев от Габрово и брата на Димитър Тодоров - Донко Тодоров, - са били, както вече поменахме, хванати, осъдени и пратени в Диар-Бекир, където прекарали цели шест години!

Село Новата-махала не е останало чуждо и на Априлското въстание - 1876 г. Там е било главното убежище на апостола от Търновското окръжие Георги Измирлиев - Македончето. Това село е било, тъй да се рече, арсенала на всички въстаници, защото там са се приготовлявали фишеци и патрони. Там пристигнал и войводата Цанко Дюстабанов и уголемил четата си. Там е станало сражението между въстаниците и Фазлъ-паша, усмирителя на Габровското въстание, след което, в отплата, турците изгорили и ограбили селото.

При преминаването на Дунава от четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджата, през 1868 г., Димитър Тодоров бил в родното си село. Четата, след като достигнала Балкана, била разбита при Бузлуджа и главите на убитите четници били набити на колове и разнасяни по улиците на Търново и Казанлък.

След разбиването на горепоменатата чета, турците слезли и в с. Новата-махала. Донесли и закачили на едно дърво главите на двама 25-30 годишни бунтовници. Едната глава, обикновена, с малка брада, отсечена по-ниско, била окачена за ухото. Рани по нея не се виждали. Другата пък - голяма, отрязана високо, с отнесена част и от черепа, била турена в кърпа, краищата на която били вързани и така закачени на дървото. Из кърпата се подавали само лицето и косата. Турците ликували при тая гледка.

Мълвяло се, че главата в кърпата била на хаджи Димитра. Това зрелище, на което станал свидетел и тринайсет годишния Димитър Тодоров, така потресло душата му, че той се заклел в себе си да заработи за благото на отечеството, макар и да го сполети участта на тия, чиито окървавени глави видял сам. Заклел се да отмъсти на тирана за това зверско изстъпление, за тая нечовешка гавра с главите на двамата герои, въодушевени от свещения идеал - да умрат, но да извоюват свободата на татковината си.

През всичкото време, докато главите стоели в селото, Димитър не се отделял от тях, вълнуван от мисълта да порасне по-скоро, за да влезе и той в редовете на борящите се за свободата родолюбци.

След 20-30 дни от тази случка, Димитър Тодоров напуснал отечеството си и отишъл в Румъния, откъдето прииждали най-много бунтовници. Ръководен от желанието да види какво се върши там за нашето освобождение, той останал в Румъния да чака деня, когато и нему ще се удаде случай да помогне на злощастната си поробена бащиния. 

Там той подарил средства за прехрана и успял да постъпи на работа в магазина на братя Тутнишеви, в провинциалния град Петещ, понеже не можал да намери там желаната среда и да успее да влезе във връзка с ония разпалени глави, които говорели и мислели само за свободата на България.

От друга страна, смущавала го неизвестността: настъпил ли е или не уреченият час, за да даде и той своята дан на родината? От Петещ отишъл в Букурещ...ОР+

УЧАСТНИЦИ В 

БОТЕВАТА ЧЕТА

Илия Лазаров Джагаров
от с. Локорско, Софийско. Работи в София като занаятчия - тъкач на чулове и майстор на самари. Той е един от тримата родолюбци, които пренасят тялото на Апостола от мястото на обесването до черквата "Св. Петка". От Турну Магуреле се включва в Ботйовата дружина, а след гибелта на войводата стига до родното си село. Участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. Умира през 1902 г. Погребан е в софийските гробища по бедност, поради което днес гробът му не съществува.

Хаджи Георги Найденов - Гръблаша
от Тулча, четвърти знаменосец. На единствената запазена негова снимка Георги е на около 30 години. Макар да е от Тулча, родът му е от Щипско. Там гръбла означава съд за вода, пригоден за носене на гръб. Георги Гръблаша е един от знаменосците на Христо Ботйов, донесъл на "Радецки" собствено знаме. Пряпорецът, донесен от него, е различен по изработка от главното знаме, връчено от войводата на Куруто. Неговият червен лъв се развява над четата до Милин камък. Там загива четвъртият знаменосец на четата.

Димитър Стефанов - Казака
от Сливен, втори знаменосец. Присъединява се към четата от Турну Магуреле. Воеводата му поверява знамето след раняването на Никола Симов - Куруто. Димитър се заклева, като целува дръжката на знамето сьс следа от кръв от първия знаменосец. Развява го на връх Околчица и през някои от следващите сражения. Вторият знаменосец е обезглавен от хората на Малич ага. При изтезанията открили знамето, навито около кръста му. Лобното място на Казака е до Кремиковския манастир, където през 1912 г. му е издигнат скромен паметник.

Марин Петков - Тутната
от Тетевен. Роден е през 1862 г. След слизането на Козлодуй Марин участва в боя при село Баница, а по-късно и в сраженията на 19, 20 и 21 май. На процеса в Русе Марин е осъден на доживотни окови, като излежава присъдата си в крепостта Сен Жан д'Акр. След помилването е търговец в град Мачин. При преследването на турска грабителска чета е ранен и се пенсионира като инвалид. Умира на 25 октомври 1901 г.

Кирил Ботйов
от Калофер, брат на войводата. Роден през 1856 г. Баща му Ботьо Петков го насочва към учителската професия. През съдбовната 1876 г. Кирил се включва в четата на брат си. Запазена е телеграма от Христо до Кирил, от която ясно личи общият замисъл на братята и уговорката им по отпътуването. Кирил участва в сраженията до Веслец, след което е заловен и съден. Заточен е в крепостта Сен Жан д'Акр до Санстефанския мир. След Освобождението се отдава на военна кариера, достигайки чин генерал-лейтенант. С неговото семейство до края на живота си живее Ботйовата майка Иванка. Кирил умира на 88 години.

Сава Пенев
от Велико Търново. Член е на Търновския революционен комитет още по времето на Васил Левски. Сава участва активно в сраженията на Милин камък и на Веслец. Той е от малцината, които присъстват на гибелта на войводата. Заловен е в Балювския хан, Троянско. Първоначално осъден на смърт в Търново, по-късно е изпратен в Русе и осъден на окови до живот. Откаран е в Акия. Освободен е на 19 май 1878 г. В архива му е открит портрет на Апостола, подарен му лично от него. Сава Пенев умира през 1916 г.

Прокопи Алексиев Дянков
от Свищов. Роден е през 1851 г. Качва се на парахода "Радецки" на 16 май в 9,30 ч от скелетo на Бекет. При оттеглянето от бойното поле, докато се лута из Балкана, намира убежище в една пещера, но овчарчето, което изпратил за храна, го предава. Прокопи Дянков е от подсъдимите на първия русенски процес, където е оскъден на доживотни окови. След Освобождението живее в София, Враца, Троян и Плевен. Има седем деца. Умира през 1927 г. в Плевен. По думите, предадени на неговите синове, когато чул за смъртта на войводата, горчиво заплакал.

Колъо Радев - Черкеза
от с. Бяла черква, Търновско. Прозвището си получава след убийството на двама черкези. Черкезите са били особено жестоки мародери в турската войска. След 20 май 1876 г. Кольо се оттегля в Балкана, заловен е, но по пътя успява да избяга. Едва спасил живота си, той се записва в опълчението и е преводач в частта на ген. Драгомиров. С нея на 2 юни 1877 г. влиза във Велико Търново. След Освобождението Кольо Черкеза заживява в град Бяла Слатина, Врачанско. Тук се жени и става заможен и известен човек. Собственик е на мелница и керамична фабрика. Умира през 1927 г. в София. Гробът на Кольо Черкеза е в двора на църквата в град Бяла Слатина - единственият гроб в църковния двор.

Владимир Друмев Върбанов
от гр. Мачин. Роден е около 1856 г. Той е един от най-младите участници в Ботйовата дружина. В списъците непосредствено след Освобождението е записан и като Тодоров. В някои архивни материали се отбелязва, че е починал на 67 години на 30 октомври 1918 г. в с. Кеманлар (сега гр. Исперих), Разградско. Владимир Друмев е заловен с групата на Димитър Икономов край с. Литаково, Ботевградско, на 27 май 1876 г. и откаран в софийския затвор. Бил е осъден, но след това амнистиран. Той се върнал в гр. Мачин и веднага започнал с подготовката на чета от доброволци, която да участва в Сръбско-турската война през юни 1876 г. За съжаление отново е арестуван от турските власти и след застъпничеството на известния Димитраки бей е освободен. Владимир Друмев се включил като доброволец опълченец в Руско-турската освободителна война 1877 - 1878 г. След Освобождението - 1878 г., живеел и работил като административен служител, писар в Мачин, Тутракан, София, Ново село (Варненско), с. Аспарухово (Провадийско), Русе, Разград и накрая в с. Кеманлар, където умира съвсем сам, без семейство и потомство.

Саво Петров
Саво Петров е роден през 1837г. във Враца в семейството на Гена Савова и Петър Бояджиев. По занаятие е земевладелец и търговец. Женен е за Ценка Хаджимицова, сестра на известния съзаклятник Мито Хаджимицов. Младото семейство има дъщеря - Катерина.
Саво Петров, поборникът Мито Ангелаков и Стефанаки Савов произхождат от Савовия род и са първи братовчеди. Тези млади и заможни мъже посвещават живота си на освободителната борба.
На 21 октомври 1875г. в къщата на Мито Тричков се подновява дейността на врачанския революционен комитет. Негов почетен председател става Стоян Заимов, подпредседател - Мито Анков, касиер е Ангел Йоцов, секретар - Стефанаки Савов и членове : Саво Петров, Лука Рилски, Мито Цветков, Цено Ангелов и поп Косто Буюклийски. Те възлагат на Саво Петров и Стефанаки Савов да привлекат леля си Йота Ангелакова, чрез която да се развие тайна революционна дейност и сред жените в града.
През март 1876г. комитетът във Враца утроява усилията си за подготовка на въстанието. Той разпределя града на участъци, изработва правилник за организацията на четите и определя предводителите на двете чети - Мито Анков и Саво Петров. Двамата назначават десетници, куриери, полиция и въобще предвиждат и създават всички усилия, необходими за успеха на въстанието.
Комитетът решава да изпрати Стефанаки Савов и Саво Петров да убедят Христо Ботев да отложи за първи юни преминаването на Дунава, защото тогава врачани ще бъдат готови с оръжието. Пратениците съобщават от Оряхово, че отлагане обаче няма да има и те ще продължат с четата. Саво Петров участва във всички сражения от Козлодуй до Милин Камък, където намира смъртта си. Правнук на Саво Петров е известният сърдечен хирируг д-р Владимир Коларов, зам. директор на Националната Кардиологична Болница.

СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО ЖИВЯХА В ДОБРУДЖА

Йордан П. Христов Кършовски
Роден в гр. Елена през 1846 г. Той е от прочутото революционно семейство Кършовски. Брат му Иван е бил учител в с. Черна, Добричко, и в Добрич. На него добричлии дължат първото гражданско честване на празника на светите братя Кирил и Методий през 1860 г.Йордан Кършовски е написал най-ранната "история" на Ботйовата дружина. Неговите спомени са озаглавени "Пътуване на българската чета през Дунава с парахода "Радецки" за България с предводителството на Христо Бот/й/ов войвода на 16 май 1876 г." и са писани в Плоещ през октомври 1876 г., т. е. само няколко месеца след разбиването на Ботйовата дружина. Тези спомени са изключително ценни за изучаване на бойния път на дружината.Йордан Кършовски е бил осъден в София, но бил освободен под поръчителство. Като поборник той получил земеделска земя в с. Българево, Добричко, където се заселил и починал сравнително млад през 1888 г.

Иваница Данчев Данчев
Роден през 1850 г. в гр. Свищов. Участвал в Гюргевския революционен комитет, който го упълномощил да замине в България като помощник-апостол на Врачанския революционен окръг под ръководството на главния апостол Стоян Заимов. В края на 1875 г. Иваница Данчев и Мито Цвятков от Враца купили на кредит голямо количество лой, която продали във Влашко. С парите закупили пушки и револвери за Ботйовите въстаници.След боя на Милин камък Иваница Данчев заедно с брата на Христо Ботйов Кирил се отделили от дружината. Двамата били заловени в Лом. Иваница Данчев бил осъден на заточение в крепостта Сен Жан д'Акр (Мала Азия). След Освобождението бил съдия в Тутракан, Шумен и Варна. През 1878 г. публикувал спомени за участието си в националноосвободителното движение под заглавие "Любопитен поглед за народното ни движение. Събития от 1874 до 1878", издадени в Свищов. Умира във Варна на 1 октомври 1912 г.

Димитър П. Христов Икономов
Член на щаба на Ботйовата дружина и участник във Втората българска легия в Белград през 1867-1868 г. Заедно със Спас Соколов от Тулча, също член на щаба на Ботйовата дружина, бил осъден на доживотен затвор на остров Родос. От 1880 до 1883 г. е бил околийски управител на околията с център с. Житница, Добричко. Тук живял до 1893 г. Тук са родени и децата му. От 1883 до 1886 г. бил околийски началник на гр. Трън, а от 1886 до 1887 г. е вече околийски началник на Тервел. Димитър Икономов е бил член на Окръжна постоянна комисия - София. Имал е 7 деца: 5 синове и 2 дъщери. Когато умира на 22 март 1896 г., най-големият му син е бил на 30 години, а най-малката му дъщеря Стойка - само на 4 месеца. Майката починала малко след раждането на последното си дете.

Никола Тихов Обретенов
За него е писано много. Синът на баба Тонка, както се знае, също е бил член на щаба на Ботйовата дружина. Роден е през 1848 г. в Русе. Никола Обретенов заедно с баща си и братята си Ангел и Петър -участници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, е живял в Тулча. След Освобождението е бил околийски управител на Тутракан (1879 г.) и Силистра (1887-1890). В Тутракан се оженил за учителката Димитра Гегова от Плевен и тук се родила дъщеря му, която кръстил на името на своята майка Тонка. Както е известно, Никола Обретенов също е оставил свои спомени за участието в Ботйовата дружина и националноосвободителното движение, които започнал да записва по време на своето пребиваване в Добруджа.

Димитър Тодоров Ночев
Роден е през 1850 г. в гр. Пирдоп. Помагал на Христо Ботйов в печатницата му, а после и участвал в Ботйовата дружина. След Освобождението работил в Окръжна постоянна комисия в София. Оставил е спомени за Ботйов и неговата дружина. През периода 1881 - 1886 г. (най-вероятно 1885 - 1886) е бил висш административен чиновник в гр. Добрич...ОР+